ПраЛунна соната

Има хора, които остават в дълбокото
на сърцето, на храма, на всичките истини.
Имаш нужда да ги изкрещиш от високото.
И да отпиваш глътки от тяхната изповед.
Когато държиш ги в прегръдка, Живота са.
С тях ветруваш на всичките седем небета
в светлината на кръста, по пътя голготен.
Те са твоята дан – медна тичинка в цвете.
Всеки ден е меандър битийно постигнал те,
с овладяното страстниче в твое си можене.
Всеки миг е дъхът пак прошарил ти миглите
със сълзата простила острието на ножа.
И видяла света си в небесната стигма,
татуирана вътре си с тяхната кожа.
Помнят ги думите. Очите постигат ги
с огалваща нежност, без която не можем.
Честно въздишащи, съвестта ти оплождали,
в миг издъхват с прозрачните шапки на залеза.
А дъждовният поглед е тяхно пробождане.
пак отпиващо раните, с мисъл разпалени.
И оставаш всецяла. Изчезва ти тъмното.
И опитваш да бъдеш с дълбокости врязана
пак в душата им, за да ги имаш по стръмното.
И в теб да останат с молитви наказани.
Те са хора без милост, по право нелепи.
Те са хора – солта и кръвта на съдбата ти.
Често са приказни или пък свирепи.
Пият от извора. И те засипват с телата си.
Често хора жестоки са, друг път примират
по нежност родена от нещо невръстно.
През своето древно и често умиране
отново разбираш, че те са ти кръста.
Сега вече зная защо ги очаквам.
Тези хора са вплетени в мойте контрасти.
И когато си тръгна пак тях ще оплаквам,
защото ме правят тъжна от щастие.


http://wonder.blog.bg/