Палячо

Хей, Палячо, отваряй вратата, пак награбвай чадъра, излитай
вън от моите светли обятия и от моята честна обител.
Ти, палячо мой, вечно се скиташ. Аз се смея приятелски. Ставай!
Твойте кръпки коленни се сливат с най-нагорното мое отвяване.

Знай Палячо, в житейските казуси правиш дългове с всяко момиче.
И защо ти е капка от залеза, за да кажеш, че мене обичаш?
Виж, палячо с тиранти триъгълни, аз не съм балерината в синьо,
аз не съм ти нонсенс необръгнал и дори не съм звук мандолинен.

Днес е твоето сетно обичане под прожектора мой, за отплата.
И не зная дали да проклинам или с теб да кръщавам Съдбата.
От палячовски твои премеждия си втълпих, че си някакъв друмник
при когото случайно отреждане разплати ме с безкасови суми.

Днес, Палячо, целувам очите ти и разплаквам грима ти пореден
с мое хрумване - в тебе сълзите ми да попият с любов за последно
най-навътре в сърцето ти ветрено – там където ще бъда навеки
и от моята приказка светла, в теб ще бродят безкрайни пътеки.

На въздишките струните

Прежълтелите ябълки тихо златеят.
Под прозорците хленчи от мъка нощта.
Аз не искам на прага ти стих да изпея.
Просто искам сребристо, с теб пак да мълча.

Прокамбанили тихото вмъкват се в мене
на въздишките струните, в дрезгав захлас.
А душата ми-странница сгъва колене
и молитвено шепне в мен, пак с твоя глас.

Искам волните птици при теб да долитнат
да целунат душата ти с мойта душа,
да посипят мечтите ти с новото скитане,
от което творим в своя свят Любовта.

Зазвъняла любов

Ще завържа на възел пак здравия разум.
Ще е Гордиев възелът (но няма да знаеш).
Аз отдавна погълнах на душата ти разлива
и морето ми, с радост безкрайна, мечтае те.

Ще превържа очите на сляпата болка.
Ще е черна превръзката – гарван програчил
на сърцето ти в корена с истини толкова,
че животът без мен ще линее незначещ.

Ще развържа душата ти с голия устрем
на онази любов в най-щастливата есен.
И тогава в реката ми с приказно устие
ще цъфтят водопадите, звъннали в песен.

Среща с бездната Любов

Съдби разтърсвах в кратки разстояния -
между душата си и тази нужна земност,
между света на страстните желания
и този на вродената екстремност.
Не можех да виня за нищо себе си,
защото се избрах да съм от лудост.
И в огнените шепоти зад хребета
обичах те планински непринудено.

Беляза ме с безкрайно разминаване,
а погледът ти смело ме жигоса.
Разделях в тебе житото от плявата.
Ти моя свят рушеше на откоси.

Събори всяка годност на устоите,
стените от мълчание заклето...
Изрови в мен, до истина, покоят
и цялата спонтанност на сърцето.
Тогава затрептях от голотата си
на мраморната твоя гилотина.
Раздадох най-любовния си вятър,
целунах те, а после те отминах.