Казвам се Любов

Казвам се Любов. И съм от Вечност.
В дланите ми бури са живяли.
С нежности вилнея безконечно
в лоно от сърдечните олтари.

Казвам се Любов. И съм от вятър.
Често овършавам битиета.
Страстна съм. И диво-непонятна.
Дъхвам на съдбата под крилете.

Казвам се Любов. И съм щастлива.
Своя свят богат ви завещавам,
стъпките си в дните ви красиви,
ласките ми в нощите – жарава.

Казвам се Любов. И ми е лесно
светлото да пия от небето.
С птици да се рея. Да съм песен.
Изворна да бъда през сърцето.

Аз искам да се съблека от думите

Аз искам да се съблека от думите.
Над мене да възлизат ветровете.
Да бъда само нежната ти друмница.
Да съзерцавам в тишина на цвете.

Да тръгне всеки шум назад през времето.
Край мене само ручеи да пеят.
Очите ми да бъдат цвят в неземното,
от който страстно огънят да грее.

Аз искам да се съблека от думите.
От ритъма огнище да запаля.
И вятърът от хвърчилата лумнали
да брули в мен, а после да ме гали.

Лумнала цялост

Смътно си спомням през тази мъгла мълчалива,
имаше нещо от древното мое заричане
да обичам, без болката тази от ляво (най-дивата) -
стара рана, която остави ме вечно момиче.

Давай на извора в себе си нежна, безгрешна посока -
ми повтаряше вятърът влюбен в косите ми светли.
Аз бях заета отново да правя над себе си скока
без да забравям, че с истини всичко обичано свети.

Виждам очите ти с моето пъстро начало
слели се в пламъчни истини, пили небето,
как ме обичаха в моята лумнала цялост,
бавно смиряваща в тебе зова на сърцето.

Танцьорката

Жената беше странно-възхитителна.
В очите й от страст цъфтяха розите.
Косите й по раменете скитаха,
нагърбени с безкрая на възторзите.

От бледо шество свещи изтъняващи
разхвърляха на сенките дантелите.
И танцът сякаш изповед изтляваща
в душата й сгъстяваше пределите.

Жената беше свята, нежна грешница.
В прегръдките му с писък онемяваше.
А той с ръце разпалваше горещото
на музиката, сляла ги в жаравата.

Замлъкнала тъмницата на сцената
избухваше в светлинни водопадия.
Танцьорката стоеше покорена, а...
магията танцуваше на кладата.

Божествен сън

Когато си постиламе мълчания,
в краката ни когато пада здрачът
и есенните врани са раздрани
от грака сив и нежността да плачат,
когато от капчуците разстреляни
дъждовни капки пеят мандолинно
и гроздето жълтее си в постелите
на виното от бъдната ни зима,
от устните на феите пролайваща
онази нощ ще дебне тихо в обръч,
ще ме настигне вятърът и смайващо
от мен ще си отскубне късче обич,
с което ще закичи в тебе есенно
една любов от мед и стари круши,
ухаещи ще слеем устни песенно
и нямата любов ще се ослуша
през грохота избухващ на вулканите.
Ще грабне от очите ми тревогата.
Ще ти оближе с радостта си раните.
И ще узнае, че е сън от Бога.

Пречистване

Пада дъжд.
Свойте остри, кристални игли
в моя гръб – иглeница
забива.
Сякаш мъж
след пиянски залутани дни
в мойта скръб
отрезвен се открива.
Без очи,
ослепена от острите капки,
виждам как
оголява душата без свян.
И звучи,
на дъжда в избелелите шапки
музика пак.
И мирише ми там на тамян.
Пада дъжд
изтъпил остриета в гърба ми.
С водопад от целувки
зазижда ми сянката там.
И така
изведнъж
оголял се завръща духа ми,
без преструвки
пречистен в дъждовния храм.