Вековната река-тъга

Потокът на съмнението бавно прекоси ме.
Ограби малко истини, лавиращи безсрамно.
Отключи на очите ми привидната прозирност.
Отнесе пак на дъното подводните ми камъни.

Приспана от неверия, водата ме погълна.
Изчисти всяко щение с безследна пустота.
Въздъхнах сред водите. В мен смисълът покълна.
Възнесе се средоблачно прекрасната луна.


От нечий бряг решимости преплуваха света ми.
На малки гладни хапки пак разкъсах си нощта.
Пребродила вселената, една сълза най-стръмно
погали ми лицето с век, а после прекипя.

Корпускули

По скулите ми се търкалят несмислените обещания.
Попиват в чистата ми вяра разколебаните желания.
Походката ми е ранена от грацията на летежа.
Пулсират сините ми вени по бялото. И въртележат
в кръвта ми своята разруха. А после нежно ме стопяват
в ръцете ти от несполука, протяжни в мене до забрава.

По устните ми се напуква неравноделното свистене
на мое вятърно въздъхване, в което ти си на колене.
Прииждащото ми виваче се сронва в тънички кристали.
Отвътре нещо в мен те плаче. Очите ми са онемяли.
През теб реалният ми смисъл буксува в своя непонятност.
Сърцето ми те пак орисва с най-влюбената необятност.

Вода оживена от Огън

Две вълни се пресрещнаха. Сблъскаха черепи.
И телата им сляха се в мощна магия.
От пенливите гриви на белите скелети
се родиха морета - любовни стихии.

Преизпълниха нищото с водните викове.
Зазвъняха неистови, сякаш са перли
разпилени по улей на времето, в стихове,
от които вселената нощем трепери.

От челата им рукнаха речни легендите
за сияйните погреби в крясък на птица.
Преобръщаха гръб и се бореха ледени
из огньове светкавични в свойте зеници.

Прокамбанили бурните лунни обятия
затанцуваха бесни в любовните истини.
И дори не видяха вулканските кратери
сред душите им впили на лавата бистрото.

Две вълни се пресрещнаха. Сляха светлика си.
И в душите им кипнали водните струни
преизпяваха колко са древни молитвите,
през които морето усмихва се лунно.

Сантиментал оригиналност /или сложно за простите неща/

Съдържащото се виваче и в корена на базпардонност
от изобилието плачеше, от лекотата обонбонваше
една стилистика неземна, едно бленуване незрящо
и с креативности обемни трептеше най-животворящо.

Сантиментал оригиналност през побледняла артистичност
безкрило сронваща тоталност, вкопа се в древна драматичност.
И видите ли от недрата на гениална идентичност
се пръкват делнични понятия, които уж берат различност.

В своеобразна уникалност приплъзва се една надежда
дали сред кулите баналност, ще пръкне някое премеждие
в иновативната цикличност, погубило лирични сенки
и в другостите безразличие ще ни копира пак в заемки.

С претенция за надживяност продрънква някаква рефренност
и устните – луни разляни, прошепват своята дилемност
дали на истината рожби да са или да онемеят?
И ето съмва се среднощно. А славеите вънка пеят.

Палячо

Хей, Палячо, отваряй вратата, пак награбвай чадъра, излитай
вън от моите светли обятия и от моята честна обител.
Ти, палячо мой, вечно се скиташ. Аз се смея приятелски. Ставай!
Твойте кръпки коленни се сливат с най-нагорното мое отвяване.

Знай Палячо, в житейските казуси правиш дългове с всяко момиче.
И защо ти е капка от залеза, за да кажеш, че мене обичаш?
Виж, палячо с тиранти триъгълни, аз не съм балерината в синьо,
аз не съм ти нонсенс необръгнал и дори не съм звук мандолинен.

Днес е твоето сетно обичане под прожектора мой, за отплата.
И не зная дали да проклинам или с теб да кръщавам Съдбата.
От палячовски твои премеждия си втълпих, че си някакъв друмник
при когото случайно отреждане разплати ме с безкасови суми.

Днес, Палячо, целувам очите ти и разплаквам грима ти пореден
с мое хрумване - в тебе сълзите ми да попият с любов за последно
най-навътре в сърцето ти ветрено – там където ще бъда навеки
и от моята приказка светла, в теб ще бродят безкрайни пътеки.

На въздишките струните

Прежълтелите ябълки тихо златеят.
Под прозорците хленчи от мъка нощта.
Аз не искам на прага ти стих да изпея.
Просто искам сребристо, с теб пак да мълча.

Прокамбанили тихото вмъкват се в мене
на въздишките струните, в дрезгав захлас.
А душата ми-странница сгъва колене
и молитвено шепне в мен, пак с твоя глас.

Искам волните птици при теб да долитнат
да целунат душата ти с мойта душа,
да посипят мечтите ти с новото скитане,
от което творим в своя свят Любовта.

Зазвъняла любов

Ще завържа на възел пак здравия разум.
Ще е Гордиев възелът (но няма да знаеш).
Аз отдавна погълнах на душата ти разлива
и морето ми, с радост безкрайна, мечтае те.

Ще превържа очите на сляпата болка.
Ще е черна превръзката – гарван програчил
на сърцето ти в корена с истини толкова,
че животът без мен ще линее незначещ.

Ще развържа душата ти с голия устрем
на онази любов в най-щастливата есен.
И тогава в реката ми с приказно устие
ще цъфтят водопадите, звъннали в песен.

Среща с бездната Любов

Съдби разтърсвах в кратки разстояния -
между душата си и тази нужна земност,
между света на страстните желания
и този на вродената екстремност.
Не можех да виня за нищо себе си,
защото се избрах да съм от лудост.
И в огнените шепоти зад хребета
обичах те планински непринудено.

Беляза ме с безкрайно разминаване,
а погледът ти смело ме жигоса.
Разделях в тебе житото от плявата.
Ти моя свят рушеше на откоси.

Събори всяка годност на устоите,
стените от мълчание заклето...
Изрови в мен, до истина, покоят
и цялата спонтанност на сърцето.
Тогава затрептях от голотата си
на мраморната твоя гилотина.
Раздадох най-любовния си вятър,
целунах те, а после те отминах.

Прелюдия

Открих те внезапно на едно скрито място
до несметните криволици на тържеството духовно,
до измамените пристани на жаждата,
жаждата, която се превръща в Бог,
до пясъчните митове за безвремие в косите ни,
до утробата на сънищата, обрасли с дъги,
до паметта на оживялото огледало,
в което искам да потъна,
до приказното убежище на тайните,
спомнени вътре в нас,
до несвършващите в устните слънца.
И в тишината на побягналата твоя сянка
ще прередя светлините в очите ти,
ще надникна в кладенчовите им истини, за да се видя там.
И когато ти открия тайните знакове,
изгорелите пристанища за несъществуващи кораби,
крясъка на кръвта ти, която ме зове...
тогава ще си тръгна, натежала от спомени
твоя милваща прелюдия към огъня,
посипал пепел върху косите ми,
където цъфти слънцето ти.

ПраЛунна соната

Има хора, които остават в дълбокото
на сърцето, на храма, на всичките истини.
Имаш нужда да ги изкрещиш от високото.
И да отпиваш глътки от тяхната изповед.
Когато държиш ги в прегръдка, Живота са.
С тях ветруваш на всичките седем небета
в светлината на кръста, по пътя голготен.
Те са твоята дан – медна тичинка в цвете.
Всеки ден е меандър битийно постигнал те,
с овладяното страстниче в твое си можене.
Всеки миг е дъхът пак прошарил ти миглите
със сълзата простила острието на ножа.
И видяла света си в небесната стигма,
татуирана вътре си с тяхната кожа.
Помнят ги думите. Очите постигат ги
с огалваща нежност, без която не можем.
Честно въздишащи, съвестта ти оплождали,
в миг издъхват с прозрачните шапки на залеза.
А дъждовният поглед е тяхно пробождане.
пак отпиващо раните, с мисъл разпалени.
И оставаш всецяла. Изчезва ти тъмното.
И опитваш да бъдеш с дълбокости врязана
пак в душата им, за да ги имаш по стръмното.
И в теб да останат с молитви наказани.
Те са хора без милост, по право нелепи.
Те са хора – солта и кръвта на съдбата ти.
Често са приказни или пък свирепи.
Пият от извора. И те засипват с телата си.
Често хора жестоки са, друг път примират
по нежност родена от нещо невръстно.
През своето древно и често умиране
отново разбираш, че те са ти кръста.
Сега вече зная защо ги очаквам.
Тези хора са вплетени в мойте контрасти.
И когато си тръгна пак тях ще оплаквам,
защото ме правят тъжна от щастие.


http://wonder.blog.bg/