Животът е...

Целувам лодките на очите ти.
Изпивам сълзите-пързалка.
Погалваш житото на косите ми
и чувствам се малка.
 
Ветрища ръцете ти, кършат ме.
Брегът под краката се рони.  
Животът е вечно завръщане
по улея от ирония.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2013/03/22/jivotyt-e.1066937

Сакрална любов

Избирачи на заливи, тайно бродят под кожата
и садят през кръвта ни най-налудни поречия.
Щом усетиш как стиска пак за гърлото прозата
сто пирании пускай си отвътре - да светиш.

Баскитарното случване, яхва коня на утрото
прокопитило тихите земни невзрачности,
и избухва в очите ни слънчева сутра,
чак когато узнаем, че сме вечни и значим...

От подбедрени, морски, широки прозрачия
ще прераждаме изгреви с устни делфинови.
Любовта си по Бог, още живи, ще плачем
прекроили си ценното бъдеще в минало.

И когато в кръвта сто китари проблеснат,
а лъчите от залези ги разбиват с буквалност,
пак сърцето ще гръмне с моя чувствена песен
и светът ще узнае любовта ми сакрална.

Зимна любов

Ръмжа ти. Сякаш стара рана
болиш ме в края на тъгата.
Душата диша през измамното.
Сърцето плаща с кръв благата.
Пустинен изгрева се счупва
и безгръбначно се ухилва.
Протегнат с нашите въпроси
циклонът вихри свое милване.
От пъпната ми връв прохожда
едно вълче на зазоряване.
Когато с първите откоси
от мен се раждаш и отплаваш.
Посаждам сенките в косите си
и те прекръствам с невъзможност.
От ризата си те разплитам.
В дъха си вая те с тревожност.
Защо си толкова различен.
Най-земният любим за мене.
В небето си без тебе тичам.
Земята ми е на колене.
Изтръпвам в края на потока.
И хвърлям вътре твойто име.
От бездната кърви стоока
безсмъртната любов на зимата.

Вековната река-тъга

Потокът на съмнението бавно прекоси ме.
Ограби малко истини, лавиращи безсрамно.
Отключи на очите ми привидната прозирност.
Отнесе пак на дъното подводните ми камъни.

Приспана от неверия, водата ме погълна.
Изчисти всяко щение с безследна пустота.
Въздъхнах сред водите. В мен смисълът покълна.
Възнесе се средоблачно прекрасната луна.


От нечий бряг решимости преплуваха света ми.
На малки гладни хапки пак разкъсах си нощта.
Пребродила вселената, една сълза най-стръмно
погали ми лицето с век, а после прекипя.

Корпускули

По скулите ми се търкалят несмислените обещания.
Попиват в чистата ми вяра разколебаните желания.
Походката ми е ранена от грацията на летежа.
Пулсират сините ми вени по бялото. И въртележат
в кръвта ми своята разруха. А после нежно ме стопяват
в ръцете ти от несполука, протяжни в мене до забрава.

По устните ми се напуква неравноделното свистене
на мое вятърно въздъхване, в което ти си на колене.
Прииждащото ми виваче се сронва в тънички кристали.
Отвътре нещо в мен те плаче. Очите ми са онемяли.
През теб реалният ми смисъл буксува в своя непонятност.
Сърцето ми те пак орисва с най-влюбената необятност.

Вода оживена от Огън

Две вълни се пресрещнаха. Сблъскаха черепи.
И телата им сляха се в мощна магия.
От пенливите гриви на белите скелети
се родиха морета - любовни стихии.

Преизпълниха нищото с водните викове.
Зазвъняха неистови, сякаш са перли
разпилени по улей на времето, в стихове,
от които вселената нощем трепери.

От челата им рукнаха речни легендите
за сияйните погреби в крясък на птица.
Преобръщаха гръб и се бореха ледени
из огньове светкавични в свойте зеници.

Прокамбанили бурните лунни обятия
затанцуваха бесни в любовните истини.
И дори не видяха вулканските кратери
сред душите им впили на лавата бистрото.

Две вълни се пресрещнаха. Сляха светлика си.
И в душите им кипнали водните струни
преизпяваха колко са древни молитвите,
през които морето усмихва се лунно.

Сантиментал оригиналност /или сложно за простите неща/

Съдържащото се виваче и в корена на базпардонност
от изобилието плачеше, от лекотата обонбонваше
една стилистика неземна, едно бленуване незрящо
и с креативности обемни трептеше най-животворящо.

Сантиментал оригиналност през побледняла артистичност
безкрило сронваща тоталност, вкопа се в древна драматичност.
И видите ли от недрата на гениална идентичност
се пръкват делнични понятия, които уж берат различност.

В своеобразна уникалност приплъзва се една надежда
дали сред кулите баналност, ще пръкне някое премеждие
в иновативната цикличност, погубило лирични сенки
и в другостите безразличие ще ни копира пак в заемки.

С претенция за надживяност продрънква някаква рефренност
и устните – луни разляни, прошепват своята дилемност
дали на истината рожби да са или да онемеят?
И ето съмва се среднощно. А славеите вънка пеят.