В`Каро

Дори да „пада костен прах” по сцената,
навярно пак за тебе ще танцувам.
Дарен си ми - от истината щение,
в реките ти с доверие да плувам.

С душата си, родена от невнятното,
в сърцето – игленица за духа ти,
все теб ще припознавам с висотата си
и в бездните ми ще лети сънят ти.

Нонсенсите ще вдяват бавно смисъла.
Зад всяко домино ще ме открадваш.
Очите ми те пеят, аз въздишам те.
Вселената е удивена радост.

Жажда

Прежадняла, задъхана, горда ламя,
претворила в очите си всичката хубост
на едната митично-велика жена
и на виното тъмната шупнала лудост.

От къде ли се взе непревзет от света?
И поръси живота с учудваща ведрост.
Прометеев си някак и светъл в мига,
в който пак те създава Всевишната щедрост.

Имаш вид на прастара крайпътна чешма
и с томителна жажда те пия на глътки.
Аз съм твоята горска добра тишина.
Ти си слънчево зайче от края на пътя.

Отшумелите птици ще ваят на юг,
пак в брадата ти, пролет попила в миража.
Ти ще палиш лула и на прага неук,
ще ни учиш как обич се прави от жажда.

В духовното избрулени

Отдавна чакам своето причастие.
Но не отвън, отвътре го дочаках.
Разплиска се кръвта ми в кратко щастие,
а после хукна кипнала по някого.
Разбудихме заспалите пространства.
Отстреляхме на времето покоя.
Осмислихме космичните си странства.
И се смирихме, слънчеви от зноя.

Сега сме тихи в изворните клади
и ромоли отвътре чаканата сила.
Обвиват ни мъгли в прегръдки хладни.
И причудливо ни целуват с милост.
Когато листопадно се въздигнем
и мечешкото слънце ни затули,
ще знаем, че един щурец ни стига,
за да сме сън в духовното избрулен.

Mysterium coniunctionis

Когато в изпътувани мълчания
крещи от спомен плачеща въздишка
и лъхне в странно-утринно признание
сърцето в своя ритъм, стара книжка
припомня ми премъдро как в годините
на себе си не спрях да се кръщавам,
как вярвах в тази изповед руинна,
с която любовта ми се прощаваше.

Когато в непребродни чет`ристишия
съдбата ми любовно изрисува
два стръка мащерка, едно затишие
пред бурята отново да бленувам
душата ти. И лумна многоцветие.
Тогава нещо в мен се преобърна.
И вятърът с хвърчилото си цветно
рисуваше ме есенна от стърнища.

От тясното пространство на Хекубите
в мен зрееше бунтарството да пея.
Проскубана съдбата все ме губеше.
Поезията раждаше си змея.
И мислех си, дали от постоянството
разнищвах си душата на неволи,
или влекат попътните ми странства
съзнателния порив да се моля?

Молитвено сега притварям здрача ти.
И тайната на сетния ти порив.
Душата ми виновно те прекрачва,
готова за последния си полет.
По вировете лотоси издъхващи
копнеят да отворят венчелистно
съдбовната любов, но вече късно е.
А аз съм млада, за да те осмислям.


*Mysterium coniunctionis(лат.) – Тайната на обединението

http://vbox7.com/play:69ebc70b&r=emb

Преди дъждът

Преди дъждът да стигне до земята

и оплоди душата й с цветя,

преди да се изпълни с мед луната,

преди до дойде приказна нощта,

аз твоите пътеки ще извикам

при моя свят от дъжд и от звезди.

При теб ще бъда всякога и никога

с душата си от обич и мечти.

През капките песен

През капките песен
китарно-отнесен,
пак вятърът сипеше зов.
От трепети чисти,
небето разлисти
една невидяна Любов.

По устните мои
пак тичат порои
от огън. И в жажда горя.
В очите ти чисти
потоци лъчисти
рисуваха с трепет деня.

Сътворена Любов

Прежълтелите ябълки тихо златеят.
Под прозорците хленчи от мъка нощта.
Аз не искам на прага ти стих да изпея.
Просто искам сребристо, с теб пак да мълча.

Прокамбанили тихото вмъкват се в мене
на въздишките струните, в дрезгав захлас.
А душата ми-странница сгъва колене
и молитвено шепне в мен, пак с твоя глас.

Искам волните птици при теб да долитнат
да целунат душата ти с мойта душа,
да посипят мечтите ти с новото скитане,
от което творим в своя свят Любовта.

Рефренно

Когато днес си тръгна любовта
и думите, кървящи между пръстите
поглъщаха в небето на скръбта
луните ми прободени на кръста ти
опитвах се да бъда от скала,
прибоят ти да вие край недрата ми,
рушащо в мен изровил вечността,
превърнал ме космическо обятие.

Когато ме прегърна и узнах,
обречената истина в очите ти,
сърцето ти превърна в тъжна прах
животите възкръснали в мечтите ни.
И ето днес разбирам, че боли,
Но не навътре, не навътре в мен!
Усмихвам се смирено. Вън вали.
А вятърът припява те рефренно...

Чудакът-Дъждотворец

Мъжът бе чуден, нежно-запленителен...
И в сянката му птиците гнездяха.
Усмихваше се сякаш в мене скиташе,
а в устните му думите ми спяха.
Мъжът докосна мислите ми само.
А после заваля. И дъждотворното
величие на чувството в мен стана
сън. А аз от онемялост се разтворих
в цветчетата погалили ревера му,
в сълзите му, пречистили скръбта ми,
в ръцете му с обятия превзели ме
и приютили поглед в радостта ми.
Мъжът ме сграбчи, щом разбра, че влюбен е...
„Не те обичам!” – казах му. Излъгах...
Той вярваше, че всичко е изгубено.
А аз не му попречих да си тръгне.

ПоПътно

Ако някога, смръзнат, зеленият праг
ми прекрачи на утрото тихите вопли
и от сенките стари замеся ти хляб,
а трохите ми плачейки в тебе се топлят,
отключи небесата и в мен погледни
с всяка истина спирала твоите мисли
и тогава избухнало в нас ще гори
чисто чувство - най-земното мое мънисто.

Ако вечер целувам те с нежно море
и русалкова бликам в очите ти тъжни,
ще потъвам любящо пак в нежни ръце.
В твоя глад за любов пак ще бъда насъщна.
Ще запомниш вкуса ми на хляб и небе.
Ще ме вдишваш през сънната дъхава плътност.
И когато съм цялата в твойто сърце,
ще откриеш, че мен си обичал по Пътя.

Древно очакване

Като обреден хляб скъсах вярата.
Като стара камбана кънтях те.
Празна църква черкуваше враните.
Аз зад хълма с оракул делях те.
Тихопадащи снежни поверия
ми покриваха пътя с молитви.
И прекръстен с надежда безверник
се опитваше с ангел да литне.
Като вино в леглото на билките
те отпивах с неземни колене.
Вън студееше вятър в бесилката
на умиращо наше безвремие.
Песнопение делнично сритало
коледарските вещи поуки,
нарушаваше тихото питане
за Божествена наша разлъка.
И когато светът замъглееше
през очите потайни на мрака,
само някъде нежно светлееше
любовта ми, с която те чакам.

Понякога приличам на Луна

Понякога приличам на Луна –
голяма, бяла, скитаща среднощност.
Понякога съм мълния – жена,
най-влюбено-желаеща те още ...

Понякога съм стих от светлина –
ослънчена с вълшебства и екстази.
Или съм тъжна в своята вина,
че моята любов те е белязала

Понякога те виждам, че болиш
и в своята безкрайност те побирам,
осмислила съдбовностите. Виж ...
душата ми те иска – до умиране.

Вдъхновение

Чувствам те. Мисля те. Има те. Звън.
Пак разпиляно и сякаш насън,
моите истини – диви коне,
лудо препускат към твойто сърце.

Обич е. Искрена. Глътка от свян.
Някакви истини с вятър засмян
идват по пътя ми с истинска мощ.
Сън ли е? Приказка? Дни за разкош?

Бавно докосвам те. Нежно мълча.
Идвай пак, Истино! Няма лъжа.
Тихо присядам. Усмихната. В плен.
Мислите, празни, се скитат през мен.

Чудо. Съдбовност. И някакъв зов.
Идвай! Вземи ме пак, свята Любов!
Слънце. Хармония. Твойте искри.
Нашата среща на сродни души.

Казвам се Любов

Казвам се Любов. И съм от Вечност.
В дланите ми бури са живяли.
С нежности вилнея безконечно
в лоно от сърдечните олтари.

Казвам се Любов. И съм от вятър.
Често овършавам битиета.
Страстна съм. И диво-непонятна.
Дъхвам на съдбата под крилете.

Казвам се Любов. И съм щастлива.
Своя свят богат ви завещавам,
стъпките си в дните ви красиви,
ласките ми в нощите – жарава.

Казвам се Любов. И ми е лесно
светлото да пия от небето.
С птици да се рея. Да съм песен.
Изворна да бъда през сърцето.

Аз искам да се съблека от думите

Аз искам да се съблека от думите.
Над мене да възлизат ветровете.
Да бъда само нежната ти друмница.
Да съзерцавам в тишина на цвете.

Да тръгне всеки шум назад през времето.
Край мене само ручеи да пеят.
Очите ми да бъдат цвят в неземното,
от който страстно огънят да грее.

Аз искам да се съблека от думите.
От ритъма огнище да запаля.
И вятърът от хвърчилата лумнали
да брули в мен, а после да ме гали.

Лумнала цялост

Смътно си спомням през тази мъгла мълчалива,
имаше нещо от древното мое заричане
да обичам, без болката тази от ляво (най-дивата) -
стара рана, която остави ме вечно момиче.

Давай на извора в себе си нежна, безгрешна посока -
ми повтаряше вятърът влюбен в косите ми светли.
Аз бях заета отново да правя над себе си скока
без да забравям, че с истини всичко обичано свети.

Виждам очите ти с моето пъстро начало
слели се в пламъчни истини, пили небето,
как ме обичаха в моята лумнала цялост,
бавно смиряваща в тебе зова на сърцето.

Танцьорката

Жената беше странно-възхитителна.
В очите й от страст цъфтяха розите.
Косите й по раменете скитаха,
нагърбени с безкрая на възторзите.

От бледо шество свещи изтъняващи
разхвърляха на сенките дантелите.
И танцът сякаш изповед изтляваща
в душата й сгъстяваше пределите.

Жената беше свята, нежна грешница.
В прегръдките му с писък онемяваше.
А той с ръце разпалваше горещото
на музиката, сляла ги в жаравата.

Замлъкнала тъмницата на сцената
избухваше в светлинни водопадия.
Танцьорката стоеше покорена, а...
магията танцуваше на кладата.

Божествен сън

Когато си постиламе мълчания,
в краката ни когато пада здрачът
и есенните врани са раздрани
от грака сив и нежността да плачат,
когато от капчуците разстреляни
дъждовни капки пеят мандолинно
и гроздето жълтее си в постелите
на виното от бъдната ни зима,
от устните на феите пролайваща
онази нощ ще дебне тихо в обръч,
ще ме настигне вятърът и смайващо
от мен ще си отскубне късче обич,
с което ще закичи в тебе есенно
една любов от мед и стари круши,
ухаещи ще слеем устни песенно
и нямата любов ще се ослуша
през грохота избухващ на вулканите.
Ще грабне от очите ми тревогата.
Ще ти оближе с радостта си раните.
И ще узнае, че е сън от Бога.

Пречистване

Пада дъжд.
Свойте остри, кристални игли
в моя гръб – иглeница
забива.
Сякаш мъж
след пиянски залутани дни
в мойта скръб
отрезвен се открива.
Без очи,
ослепена от острите капки,
виждам как
оголява душата без свян.
И звучи,
на дъжда в избелелите шапки
музика пак.
И мирише ми там на тамян.
Пада дъжд
изтъпил остриета в гърба ми.
С водопад от целувки
зазижда ми сянката там.
И така
изведнъж
оголял се завръща духа ми,
без преструвки
пречистен в дъждовния храм.