В духовното избрулени

Отдавна чакам своето причастие.
Но не отвън, отвътре го дочаках.
Разплиска се кръвта ми в кратко щастие,
а после хукна кипнала по някого.
Разбудихме заспалите пространства.
Отстреляхме на времето покоя.
Осмислихме космичните си странства.
И се смирихме, слънчеви от зноя.

Сега сме тихи в изворните клади
и ромоли отвътре чаканата сила.
Обвиват ни мъгли в прегръдки хладни.
И причудливо ни целуват с милост.
Когато листопадно се въздигнем
и мечешкото слънце ни затули,
ще знаем, че един щурец ни стига,
за да сме сън в духовното избрулен.

Mysterium coniunctionis

Когато в изпътувани мълчания
крещи от спомен плачеща въздишка
и лъхне в странно-утринно признание
сърцето в своя ритъм, стара книжка
припомня ми премъдро как в годините
на себе си не спрях да се кръщавам,
как вярвах в тази изповед руинна,
с която любовта ми се прощаваше.

Когато в непребродни чет`ристишия
съдбата ми любовно изрисува
два стръка мащерка, едно затишие
пред бурята отново да бленувам
душата ти. И лумна многоцветие.
Тогава нещо в мен се преобърна.
И вятърът с хвърчилото си цветно
рисуваше ме есенна от стърнища.

От тясното пространство на Хекубите
в мен зрееше бунтарството да пея.
Проскубана съдбата все ме губеше.
Поезията раждаше си змея.
И мислех си, дали от постоянството
разнищвах си душата на неволи,
или влекат попътните ми странства
съзнателния порив да се моля?

Молитвено сега притварям здрача ти.
И тайната на сетния ти порив.
Душата ми виновно те прекрачва,
готова за последния си полет.
По вировете лотоси издъхващи
копнеят да отворят венчелистно
съдбовната любов, но вече късно е.
А аз съм млада, за да те осмислям.


*Mysterium coniunctionis(лат.) – Тайната на обединението

http://vbox7.com/play:69ebc70b&r=emb

Преди дъждът

Преди дъждът да стигне до земята

и оплоди душата й с цветя,

преди да се изпълни с мед луната,

преди до дойде приказна нощта,

аз твоите пътеки ще извикам

при моя свят от дъжд и от звезди.

При теб ще бъда всякога и никога

с душата си от обич и мечти.

През капките песен

През капките песен
китарно-отнесен,
пак вятърът сипеше зов.
От трепети чисти,
небето разлисти
една невидяна Любов.

По устните мои
пак тичат порои
от огън. И в жажда горя.
В очите ти чисти
потоци лъчисти
рисуваха с трепет деня.

Сътворена Любов

Прежълтелите ябълки тихо златеят.
Под прозорците хленчи от мъка нощта.
Аз не искам на прага ти стих да изпея.
Просто искам сребристо, с теб пак да мълча.

Прокамбанили тихото вмъкват се в мене
на въздишките струните, в дрезгав захлас.
А душата ми-странница сгъва колене
и молитвено шепне в мен, пак с твоя глас.

Искам волните птици при теб да долитнат
да целунат душата ти с мойта душа,
да посипят мечтите ти с новото скитане,
от което творим в своя свят Любовта.

Рефренно

Когато днес си тръгна любовта
и думите, кървящи между пръстите
поглъщаха в небето на скръбта
луните ми прободени на кръста ти
опитвах се да бъда от скала,
прибоят ти да вие край недрата ми,
рушащо в мен изровил вечността,
превърнал ме космическо обятие.

Когато ме прегърна и узнах,
обречената истина в очите ти,
сърцето ти превърна в тъжна прах
животите възкръснали в мечтите ни.
И ето днес разбирам, че боли,
Но не навътре, не навътре в мен!
Усмихвам се смирено. Вън вали.
А вятърът припява те рефренно...

Чудакът-Дъждотворец

Мъжът бе чуден, нежно-запленителен...
И в сянката му птиците гнездяха.
Усмихваше се сякаш в мене скиташе,
а в устните му думите ми спяха.
Мъжът докосна мислите ми само.
А после заваля. И дъждотворното
величие на чувството в мен стана
сън. А аз от онемялост се разтворих
в цветчетата погалили ревера му,
в сълзите му, пречистили скръбта ми,
в ръцете му с обятия превзели ме
и приютили поглед в радостта ми.
Мъжът ме сграбчи, щом разбра, че влюбен е...
„Не те обичам!” – казах му. Излъгах...
Той вярваше, че всичко е изгубено.
А аз не му попречих да си тръгне.

ПоПътно

Ако някога, смръзнат, зеленият праг
ми прекрачи на утрото тихите вопли
и от сенките стари замеся ти хляб,
а трохите ми плачейки в тебе се топлят,
отключи небесата и в мен погледни
с всяка истина спирала твоите мисли
и тогава избухнало в нас ще гори
чисто чувство - най-земното мое мънисто.

Ако вечер целувам те с нежно море
и русалкова бликам в очите ти тъжни,
ще потъвам любящо пак в нежни ръце.
В твоя глад за любов пак ще бъда насъщна.
Ще запомниш вкуса ми на хляб и небе.
Ще ме вдишваш през сънната дъхава плътност.
И когато съм цялата в твойто сърце,
ще откриеш, че мен си обичал по Пътя.

Древно очакване

Като обреден хляб скъсах вярата.
Като стара камбана кънтях те.
Празна църква черкуваше враните.
Аз зад хълма с оракул делях те.
Тихопадащи снежни поверия
ми покриваха пътя с молитви.
И прекръстен с надежда безверник
се опитваше с ангел да литне.
Като вино в леглото на билките
те отпивах с неземни колене.
Вън студееше вятър в бесилката
на умиращо наше безвремие.
Песнопение делнично сритало
коледарските вещи поуки,
нарушаваше тихото питане
за Божествена наша разлъка.
И когато светът замъглееше
през очите потайни на мрака,
само някъде нежно светлееше
любовта ми, с която те чакам.

Понякога приличам на Луна

Понякога приличам на Луна –
голяма, бяла, скитаща среднощност.
Понякога съм мълния – жена,
най-влюбено-желаеща те още ...

Понякога съм стих от светлина –
ослънчена с вълшебства и екстази.
Или съм тъжна в своята вина,
че моята любов те е белязала

Понякога те виждам, че болиш
и в своята безкрайност те побирам,
осмислила съдбовностите. Виж ...
душата ми те иска – до умиране.

Вдъхновение

Чувствам те. Мисля те. Има те. Звън.
Пак разпиляно и сякаш насън,
моите истини – диви коне,
лудо препускат към твойто сърце.

Обич е. Искрена. Глътка от свян.
Някакви истини с вятър засмян
идват по пътя ми с истинска мощ.
Сън ли е? Приказка? Дни за разкош?

Бавно докосвам те. Нежно мълча.
Идвай пак, Истино! Няма лъжа.
Тихо присядам. Усмихната. В плен.
Мислите, празни, се скитат през мен.

Чудо. Съдбовност. И някакъв зов.
Идвай! Вземи ме пак, свята Любов!
Слънце. Хармония. Твойте искри.
Нашата среща на сродни души.