Смътно си спомням през тази мъгла мълчалива,
имаше нещо от древното мое заричане
да обичам, без болката тази от ляво (най-дивата) -
стара рана, която остави ме вечно момиче.
Давай на извора в себе си нежна, безгрешна посока -
ми повтаряше вятърът влюбен в косите ми светли.
Аз бях заета отново да правя над себе си скока
без да забравям, че с истини всичко обичано свети.
Виждам очите ти с моето пъстро начало
слели се в пламъчни истини, пили небето,
как ме обичаха в моята лумнала цялост,
бавно смиряваща в тебе зова на сърцето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар