Съдби разтърсвах в кратки разстояния -
между душата си и тази нужна земност,
между света на страстните желания
и този на вродената екстремност.
Не можех да виня за нищо себе си,
защото се избрах да съм от лудост.
И в огнените шепоти зад хребета
обичах те планински непринудено.
Беляза ме с безкрайно разминаване,
а погледът ти смело ме жигоса.
Разделях в тебе житото от плявата.
Ти моя свят рушеше на откоси.
Събори всяка годност на устоите,
стените от мълчание заклето...
Изрови в мен, до истина, покоят
и цялата спонтанност на сърцето.
Тогава затрептях от голотата си
на мраморната твоя гилотина.
Раздадох най-любовния си вятър,
целунах те, а после те отминах.
Няма коментари:
Публикуване на коментар