Потокът на съмнението бавно прекоси ме.
Ограби малко истини, лавиращи безсрамно.
Отключи на очите ми привидната прозирност.
Отнесе пак на дъното подводните ми камъни.
Приспана от неверия, водата ме погълна.
Изчисти всяко щение с безследна пустота.
Въздъхнах сред водите. В мен смисълът покълна.
Възнесе се средоблачно прекрасната луна.
От нечий бряг решимости преплуваха света ми.
На малки гладни хапки пак разкъсах си нощта.
Пребродила вселената, една сълза най-стръмно
погали ми лицето с век, а после прекипя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар