Мъжът бе чуден, нежно-запленителен...
И в сянката му птиците гнездяха.
Усмихваше се сякаш в мене скиташе,
а в устните му думите ми спяха.
Мъжът докосна мислите ми само.
А после заваля. И дъждотворното
величие на чувството в мен стана
сън. А аз от онемялост се разтворих
в цветчетата погалили ревера му,
в сълзите му, пречистили скръбта ми,
в ръцете му с обятия превзели ме
и приютили поглед в радостта ми.
Мъжът ме сграбчи, щом разбра, че влюбен е...
„Не те обичам!” – казах му. Излъгах...
Той вярваше, че всичко е изгубено.
А аз не му попречих да си тръгне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар