Отдавна чакам своето причастие.
Но не отвън, отвътре го дочаках.
Разплиска се кръвта ми в кратко щастие,
а после хукна кипнала по някого.
Разбудихме заспалите пространства.
Отстреляхме на времето покоя.
Осмислихме космичните си странства.
И се смирихме, слънчеви от зноя.
Сега сме тихи в изворните клади
и ромоли отвътре чаканата сила.
Обвиват ни мъгли в прегръдки хладни.
И причудливо ни целуват с милост.
Когато листопадно се въздигнем
и мечешкото слънце ни затули,
ще знаем, че един щурец ни стига,
за да сме сън в духовното избрулен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар