ПоПътно

Ако някога, смръзнат, зеленият праг
ми прекрачи на утрото тихите вопли
и от сенките стари замеся ти хляб,
а трохите ми плачейки в тебе се топлят,
отключи небесата и в мен погледни
с всяка истина спирала твоите мисли
и тогава избухнало в нас ще гори
чисто чувство - най-земното мое мънисто.

Ако вечер целувам те с нежно море
и русалкова бликам в очите ти тъжни,
ще потъвам любящо пак в нежни ръце.
В твоя глад за любов пак ще бъда насъщна.
Ще запомниш вкуса ми на хляб и небе.
Ще ме вдишваш през сънната дъхава плътност.
И когато съм цялата в твойто сърце,
ще откриеш, че мен си обичал по Пътя.