Като обреден хляб скъсах вярата.
Като стара камбана кънтях те.
Празна църква черкуваше враните.
Аз зад хълма с оракул делях те.
Тихопадащи снежни поверия
ми покриваха пътя с молитви.
И прекръстен с надежда безверник
се опитваше с ангел да литне.
Като вино в леглото на билките
те отпивах с неземни колене.
Вън студееше вятър в бесилката
на умиращо наше безвремие.
Песнопение делнично сритало
коледарските вещи поуки,
нарушаваше тихото питане
за Божествена наша разлъка.
И когато светът замъглееше
през очите потайни на мрака,
само някъде нежно светлееше
любовта ми, с която те чакам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар